Училище „Сейнт Луис"

Скоро ще пристигнем. – каза Лариса, наблюдавайки как дъщеря й барабанеше нервно с пръсти по вратата на колата – Нервна ли си?
-Не. – отговори й Мел, правейки отчаян опит да се усмихне, но не успя да заблуди нито себе си, нито майка си – Е, добре де, малко.
-Спокойно, мила. Няма защо да се притесняваш – красивата жена й намигна окуражително – Макар, че ново училище, нови приятели, на твое място и аз бих се притеснявала.
-Ако това трябваше да е успокоение, изобщо не ме успокои – изхленчи момичето и се загледа през прозореца. Моторът на колата бръмчеше тихо и не след дълго Мел се унесе в сън без сънища.
***
След 30 минути, нежно побутване по рамото я накара да отвори очи. Лариса я гледаше с угрижено лице, което бързо я върна в реалността. Надигна се с нежелание и се огледа. Гледката я зашемети. Борова гора от едната страна, от другата – пропаст, а по средата – училището, макар и повече да приличаше на замък, отколкото на училище.
Мел отвори вратата на колата и направи няколко крачки, все още невярваща на очите си. Майка й побърза да я настигне, обвивайки раменете й с ръце.
-Това не може да е истина – проговори плахо момичето, незнаейки какво друго да каже - не може да е...
-Напротив, е. – отговори й Лариса, усмихвайки се нежно – „ „Сейнт Луис” - училището за бъдещи блестящи умове на света”, или поне така пишеше в брошурата. Мила знам колко ти е трудно, но също така бих искала да разбереш колко усилия положих, за да можеш ти да учиш тук. Накарай ме да се гордея.
-Да, мамо – изведнъж Мел се почувства ужасно уморена. Каквото и да й струваше, тя нямаше да предаде доверието на майка си. Не и този път.
-Добре дошли в „Сейнт Луис” – изрече някой зад тях. Младият мъж с дълга руса коса, вързана на опашка, ги гледаше без помен от усмивка. Строгите му сини очи стрелкаха и майката, и дъщерята, забелязвайки всеки детайл. – А, вие сте...?
-Лариса Уинстън, а това е дъщеря ми – Мелиса Уинстън – Лариса бутна Мел напред прекалено рязко, вследствие на което момичето се приземи на колене пред русото момче.
-Естествено, че точно на мен ще се случи нещо такова! – Мел изви рязко главата си, хвърляйки към майка си поглед, който би уплашил и тигър, които е бил на диета три месеца.
Първото нещо, което видя, след като се обърна, бе протегната ръка на момчето. Усети как издайническа червенина се плъзва по бузите й.Пое ръката му извинявайки се с половин уста.
-Няма защо да се извинявате.Аз се казвам Серио Раигън и съм един от перфектите на училището.................
***

Не съм го писала аз

leleeeeee tva e strahotnooooyyyyyyyyy,mmmmmm bravoooo